История на село Леденик

Българската версия на най-популярната любовна история “Ромео и Жулиета” се разиграла в малко село, само на около 3 км от Велико Търново. И до днес поразителната легенда се пази от високите каменни стени на старинната постройка, придобила популярност като Кулата на Шемши бей в Леденик.

Преданието разказва, че единственият син на бея се влюбил в красивата българска мома Неда. Разтревожени за съдбата на дъщеря си, родителите се обърнали за съвет към старата знахарка Мина. Тя дала на девойката билка, която приспала момичето така дълбоко, че то изглеждало като мъртво. Не искайки да повярва в мълвата за “смъртта" на любимата си, господарският син се отправил към дома на родителите й.

Виждайки изгората си в ковчег младият човек се прострелял в сърцето. Не след дълго в къщата се появил старият бей, оплаквайки смъртта на сина си. Очакващи отмъщение, родителите приели новия гост със страх. Мъдрият господар не само не отмъстил, но и дал пари за погребението на дъщеря им. Късно вечерта, пробудилата се вече Неда и брат й се отправили тайно към Търново, но на излизане от селото ги видял леденчанин и мълвата за възкръсналото момиче се разнесла из селото. Стигнала и до ушите на бея, който обхванат от съмнения, наредил да изровят гроба на девойката. Ковчегът бил пълен с камъни и измамата била разкрита. Всички роднини на девойката били изклани на “Аша Чаир”. Научавайки за трагедията, сполетяла семейството му, братът събрал дружината си и нападнал свитата на бея. Момъкът не успял да стигне до бившия си господар, който изплашен решил да се пресели в Търново.

Това е историята на последния бей, обитавал сградата. Дали е истина, или измислица, едва ли някой от съвременните хора може да отговори. Легендата обаче звучи като напълно реална сякаш откъсната от историята ни. А като свидетел на случката продължава да стои все така мълчаливо и величествено Кулата.

Постройката е изградена около 1650 г., когато турският бей получава в наследство земя и решава да построи на нея разкошен за времето си сарай. За някогашния разкош свидетелстват единствено огромните помещения в триетажната сграда, превърната днес в музей. На партерния етаж се намират две огромни стаи, които навремето били ползвани като изби. Сега в тях са изложени инструменти от някогашния бит на хората, живели тук. С окачените по стените български народни носии, с подпрените до тях рала, дикани, стан, тук е заприличало на етнографски музей.

На втория кат на къщата явно вече са се намирали така наречените сараи. Най-впечатляваща е спалнята Тя е преходна и за да се стигне до нея се минава през подредена в типично арабски стил зала, явно използвана като всекидневна за жените на бея. Леглото е единствената мебел в спалнята. То напомня на едновремешните одъри, но е заело цялото пространство от единия до другия край на помещението. Ако нормалните съвременни спални са два персона, то тази е поне шест. Към нея има изградена и баня. Стаята е предвидана и за отсядане и нощувки на туристи.

На последния етаж има столова и дневна. Едно от най-любопитните пространства в Кулата обаче е в коридора срещу самото стълбище. То представлява миниатюрна ниша в стената, подобно на остъклена тераса. Пространството е по-високо от пода, застлано е като легло, с няколко малки възглавнички. Някой казват, че тук спяла прислугата, а други, че от тук господарите наблюдавали ратаите на двора Подобни набюдателници, наречени ертери, има седем на брой в цялата къща.

За дългата и интересна история на Кулата свидетелства и запазената масивна дървена порта със следи от куршуми от Априлското въстание. Тя е подпряна в дъното на стената на партерния етаж. Откачена е при реставрацията на сградата през 1969 г. Казват, че с възстановяването на постройката се заел лично един от първите мъже по времето на Тато — Пенчо Кубадински. Той толкова я харесал, че я превърнал в луксозна ловна хижа. След промените е преустроена в музей, който преминал към общината, но поддръжката се извършва от стопаните на хотелския комплекс и ресторанта. Тук се отбиват доста туристи, отседнали в Търново, Арбанаси или пък специално дошли до тук. Правят го не толкова заради интересната история, която все още не е достатъчно разпространена, колкото заради живописната природа. Кулата на Шемши бей е разположена на скалистия хълм Мясъла, врязан като полуостров в коритото на река Янтра.

Ако поседиш повече от няколко часа тук, няма как да не усетиш атмосферата на възрожденската епоха - стари къщи на един или два ката, с каменна основа и чардак. Интерес представлява и местната църква. В селото живеят постоянно над 1000 души, но има постоянно новодошли, които купуват имоти тук и вдигат къщи или реставрират старите. Идват и чужденци, но повечето са българи, казват местните. Повечето от тях работят в Търново, но има и местни производства. В Леденик работи фирма за етерични масла, предприятие за кокошки носачки, както и малък семеен бизнес за изработка на керамични изделия за бижутерията. Има всички предпоставки и за развитието на туризъм.

Населението на Леденик все още пази и тачи традициите и обичаите си. Към читалището в селото има група за изворен фолклор, мъжка група “Земляци” и младежка “Ледениче”, а към пенсионерския клуб — група за стари градски песни и обработен фолклор. Един от интресните, запазени и до днес обичаи в този регион, е “Влачугане”. Къпането (“влачугането”) се изпълнявало преди сватба, когато се миели ритуално очите на булката. Същия обичай го има и при празнуване на именни дни. Популярни сред фолклора са хайдушките песни. В една от тях се говори за друга смела жена — Рада, която повела дружина от триста хайдути. Песента е описана в Каравеловите съчинения на Захари Стоянов. Тя била намерена между ръкописите на Любен Каравелов и записана на ръка от Христо Ботев. Песента едва ли сочи определен действителен случай, но преданието разказва за Рада Барачката от с. Леденик, Търновско, живяла в началото на XIX в. За да се отърве от задирките на местния спахия, Рада избягала в дружината на Вълчан войвода и хайдутувала под името Бойка войвода. Говори се, че когато Вълчан се оттеглил от хайдутството, предал дружината на Рада.